Ето, че той отново си замина и отнесе слънцето със себе си. Беше същият мрачен и дъждовен ден, както преди шест месеца. Всичко преживяно минаваше като на филмова лента през съзнанието ми. Все още виждах усмивката му и усещах онази топлина, която излъчваше цялото му същество. В същото време знаех, че някъде там все още стои сянката на неизказаните думи. Исках да се обърна, да бягам обратно към него, но сякаш се борех сама със силите си. И днес, половин година по-късно, след всички събития, случили се между нас, аз отново стоя там, където сълзите ми се сливат с дъжда. Отново усещах онази празнина, която той можеше да запълни, но не и този път. Сега беше твърде късно за мен.
Винаги съм гледала символично на дъжда. Отмиващ болката, давайки път на новото начало - тогава, когато слънцето изгрява и разпръсква надежда за живот, стига да допуснем топлината му до себе си. Именно днес отчаяно имах нужда от това слънце. Дали то ще изгрее утре, след седмица или... може би е нужно първо той да го върне..?
К.
К.
Няма коментари:
Публикуване на коментар