вторник, 28 декември 2010 г.

Мед със сол

Аз- ужасно същество, пълно с претенции, не съм Уенди, но съм се промъкнала в Невърленд и не ми се излиза оттам и знам, знам, знам, знам, че не съм единствена
и че е толкова нормално тийнейджърите да мечтаят глупавите си мечти за един различен свят и бъдеще без плащане на сметки и ходене на пазар за чушки
но аз съм ТОЛКОВА пристрастена.
Не ме мразете, дори аз да ви мразя. Просто съм болна.

Не ме мразете, дори да ви обичам. Просто прекалявам със тези нереални светове. Както прекалявах със пиенето на Стрепсилс някога. Прекалявам със обичта си към мъртъвци, към гейове, към несъществуващи. Прекалявам със невидимите диалози.



[27.12.2010 г. 22:52:14] Char: може да стане като по филмите
[27.12.2010 г. 22:52:18] Char: пускаме лотария
[27.12.2010 г. 22:52:19] Char: и печелим
[27.12.2010 г. 22:52:21] Char: щото ни е писано

[27.12.2010 г. 22:52:23] Дъф(ка): уау, да
[27.12.2010 г. 22:52:24] Дъф(ка): : ;д
[27.12.2010 г. 22:52:24] Char: да станем велики
[27.12.2010 г. 22:52:26] Char: :Д
[27.12.2010 г. 22:52:31] Дъф(ка):: щях да кажа да завладеем света
[27.12.2010 г. 22:52:33] Дъф(ка):: то същото

Но чакам съдбата си от....
не ми се брои на пръсти.

Пълно с претенции същество ли казах? И средностатистическо мрънкало също. Но вече дори не се старая да се измъкна.

петък, 24 декември 2010 г.

Паднелките имат остри ръбове

Да отговарям на предизвикателства- обичам, charming shizophrenia.

Та, аз и Коледа.
Аз и моята омраза (с годините така се случи) , моята ненавист към Коледа, аз и Коледа сме сапун и олио и не се обичаме- аз не паля лампички, а чудеса не ми се случват.
Не, не паля лампички и все още нямам елха. Сигурно няма и да имам. И чудо няма да имам- знаете ли кое би било чудо?
Да бъда щастлива на Нова  Година. Но о, знам, че няма да стане, защото имаме сделка- аз и Коледа. Тя не закача мене, аз не закачам нея и се подминаваме една друга, вдървени и апатични.



Какво искам за Коледа ли, charming?
Искам веднъж завинаги да полудея. Напълно- не така, неофициално. Искам да се загубя  в собственото си съзнание, да ме пъхнат в лудница и да си остана там, просто да си остана- в стая с меки стени, далеч от всичко, бягайки от всичко
Да, подарък?
Искам път за бягство.
Моля.
искам просто да зарежа всеки един аспект от живота си- тези, които мразя, тези, които обичам, да ги зарежа и да тичам, докато не стигна до последния ръб.
И тогава ще седна там, с крака, провесени надолу,  там ще остана...
..трябва само да има звезди.

Разбирате ли?
Но аз имам сделка с Коледа и нямам право на желания, имам право само на малката си, жалка, лична, противоречаща омраза към пластмасовия снежен човек на центъра, радиото със коледни кавъри- пети и слушани до дупка- и хората, които празнуват.
Весели празници.
: )

сряда, 22 декември 2010 г.

Можеш ли можешли да ме откриеш?

Там е диванът, там е леглото, там е другото легло- злоупотребяам със всичко.
                       и се качвам по столове, когато не ме гледат
                       и седя по парапети.


А ти можеш ли, можеш ли, можеш ли да танцуваш като мен?
Толкова глупаво и неразбираемо.
Не, не ме разбирайт погрешно- не помня да съм искала да бъда балерина.
 Но помня как исках да бъда космонавт
и алпинист (альпинистка моя, скалолазка моя )
и движенията ми са движения на алпинист, а не на балерина
и усмивката ми е усмивка на дете, а не на Мис Свят,
и маниерите ми са маниери на клошар, а не на фотомодел.



И, за Бога, когато аз обичам, целият свят трябва да обича- не си въобразявайте, че е егоистично, просто рядко го правя напоследък.
И когато разбера, че
ALL YOU NEED IS LOVE
не разбирам само как целият свят не го разбира.
(а после разбирам)

Но нека мислим за лимони, за слънце.
Лимоните са жълти, слънцето също, както и глухарчетата. Обичам ги всички.

задача за любознателните: открийте ме на картинката

Жокер: аз съм тази, която танцува с обръча, аз съм обръчът, който танцува около нея, аз съм балончетата и роклята, която се върти.
Дано съм помогнала.


вторник, 21 декември 2010 г.

Да събера слънцето в шепа- твърде безсилна съм

Да си щастлив изисква толкова усилия, толкова кардио, толкова мрежи, паяжини
защото да си щастлив зависи от хората
и от тяхното щастие
а тяхното щастие....от тебе, да, от тебе.
Питайте ме.

уморително беше, но имам опит във правенето на хората щастливи- имам опит във самозабравянето. Цъкате копчето- Ади изчезва и остава само едно ухо и уста, чийто звук намаляте.
имам опит във самозабравянето.
Хората постоянно изискват...
да ги питаш определени неща, да чуят определени неща, да видят определени неща, да им бъде казано черно на бяло и когато го кажеш цветно на шарено....стои грозно.
Хората изискват и ако дадеш колкото трябва, получаваш щастие.
Питайте ме, аз знам...
нали правех много паяжини.
бях мед и мляко, само усмивка, само ухо. Явно все още ми се носи славата на "само усмивка".
Но нека го кажа- просто за протокола- това премина.



Въпросът е, че го знам. Изкуство е да си очарователен и не, не съм го постигнала, но поискам ли, мога да бъда много удовлетворяваща.
Някога исках, някога ми се струваше смислено.


После сякаш някой просто изтри боите...
и платното беше там, винаги е там- голо и бяло.
не, уморително е да си щастлив, ако не пада от небето, а при мен рядко пада.

уморително е да чакаш да си щастлив.

Hey! Mr. Tambourine Man, play a song for me
I’m not sleepy and there is no place I’m going to.



Иначе понякога отново ми се струва примамливо-да посвещавам стихове на някого, да правя гривнички от буквите на името му, да пиша текста на "нашите" песни със сметана върху палачинките си, да рисувам грозни негови импресионистични портрети, да изслушвам, да не говоря, когато виждам, че не иска, да забавлявам, да не казвам нито кога съм уморена, нито кога съм жадна, гладна, тъжна и да цитирам думите му в специална, отделена за целта тетрадка.

 


Само усмивке...добре се подредихме.
Да, понякога ми се струва примамливо
и мразя точно в тези моменти да съм уморена.

Hey! Mr. Tambourine Man, play a song for me
In the jingle jangle morning I’ll come followin’ you.



 

понеделник, 20 декември 2010 г.

Часът е 6:60.

Не, не е шегичка, това си е легален и офциален (е, легален в моя свят) час.
Часът на специален вид хора...
според ежедневните си дейности хората се делят на няколко групи.
Едните са сутрешни, стават рано сутрин и до обяд са свършили каквото имат да вършат.
На другите- вечерните- сутринта им е свободна, но целият следобед и вечер са заети.
(пъва и втора смяна, кретен такъв, си мисли някой в този момент)
На третите- целодневните- да, целият ден им е зает. Горкичките.


в свободното си време тези хора се появяват в публичното пространство, естествено, като всеки съвременен Хомо сапиенс,
но има едни специални, едни никакви хора, които по една или друга причина нямат работа
и докато всички други са заети с това, за което са орторизирани, ги подминават.
И, бивайки подминавани, хората мрачно киснат в публичното пространство
и пищат глупави неща
и измислят глупави часове.
Нали си нямат друго- това им е позволено.

6:60 е неприятно,
мъгливо,
дъждовно,
виелично,
градоносно време
в една жълта стая.





неделя, 19 декември 2010 г.

Уви, а имах небе

Умря ми желанието да пиша на хартия. И да си водя дневник на хартия.
А във Фейсбук не искам да пиша- твърде е разголено там, хора, тълпи.
Мразя тълпи...не съм споменавала. Блъсканици, масовки, претъпкани улици, ХОРА ХОРА ХОРА
хора.
Само на концерти ме обхваща едно топло, колективно чувство- сякаш обичам хората край мен и те ме обичат.
И тогава сякаш това, което няма смисъл, внезапно ИМА.



Но концертът свършва, аз си тръгвам и оставам сама и е нощ.
не бъдете сами нощем
и не бъдете сами на Нова Година.
Не бъдете сами.

Изобщо не е лошо да плачеш. Лошото е, когато не можеш.
И не е лош гневът, а апатията.
Ако нямаш сърце да ти е тъжно
е най-лошото.
Уви, на теория...

Имах всичко по едно време, и го знаех. Едно златно време...когато умеех да се смея на ТАКИВА глупости, и не само на глупости, на всичко. Щастлива- почти 24/7.
Оттогава се питам какво стана.
Не бях аз. Или бях?
Може би ми трябва рентген- да видя какво се е прецакало, какво е умряло вътре в мен, и аз не зная
Но Коледа не ми трябва.

О, не.
Нова Година- о, не.
Тържеството на самотата. Празниците на смъртта. С година по-близо до нея, с година по-променени, с година по-далеч от хубавите спомени
и фойерверките само те подсещат
"А ето как беше преди.."

Не, не ми трябва нищо, освен празно кътче на края на света.

събота, 11 септември 2010 г.

Armies of sunbeams

И тъй.

Инспирирана от тази сутрин- или по-скоро от настъпващия обед- мисля да кажа още нещо :
режисьорите са повече артисти, отколкото хората си мислят.














А смехът е нещото, което най-много харесвам във хората.
Не съм виждала човек, който да е по-хубав намръщен, отколкото усмихнат.














А, и да, готова съм да платя на човек, който ще ми прави клипчета във всеки един хубав миг от живота ми- сериозна съм. Искам такива клипчета. Тонове.

Ще ги опаковам в един кашон, ще ги оставям да престоят година и след това ще ги гледам...и ще се смея...и сигурно ще плача.
Колко искам да заключа всеки един момент от живота си в кутия!
Home videos ftw.

Мислех да седна да пиша текст, обаче заместо това ще правя салата. Teh call of duty... Но ще пиша, щом се върна, на момента.





















А, да....надявам се, че тази вечер ще се вършат глупости.

петък, 10 септември 2010 г.

And your bird can sing

Здравей, Крис,
не обръщай внимание на факта, че се обръщам към тебе, правя го така, както Кърт се обръщаше към дневника си със "Dale" и изобщо...както хората, които дават имена на дневниците си имат нужда да се обърнат към някого. Само че моят човек е истински.
Ха, suck on that, humanity.

Ще ти кажа само едно конкретно нещо : винаги има още слънце.





















You tell me that you`ve got everything you wanted
and your bird can sing,
but you don`t get ME,
you don`t get me.



На днешна дата- изпълнена съм с един млад ентусиазъм, очакване за нещо хубаво, както сес лучва винаги, когато знаеш, че ще прекараш нощта далеч от вкъщи. Дава ти усещане за свобода, за нереална свобода.
Преди да се върнеш и да се сетиш колко задължения имаш, колко неща, които ти забраняваш да правиш това, което искаш, да тъпчеш тревата, да късаш цветята, да живееш...червени табелки за всичко.

Но, общо взето, засега усещането стои.
Усещането, че все пак ТРЯБВА да стане точно така, както става във мечтите ми.

Та, реших, че това е мястото, където мога да си пускам новоизлюпените текстове. Всичко по десктопа и папките ми е такава каша- почти колкото бившата ми стая.


Заглавията винаги са ми били проблем

We`re lying on the grass,
smiling drowsy, so high,
it seemed we could see the sky
below.
Nobody knows
our way to go.
Maybe they`ll search us
but no one can,
no one can reach our magical land.
Noone can track
us down-
high in the sky or down on the ground.

chorus:

I`m lying still in the sunbeams
Carve my heart with
the knife of dreams.
I`m holding your hand,
I`m lying still,
help me find my magical field.

We`re lying on the ground
and the time is so slow-
I`ve never felt so high
or so low.
Nobody knows
our way to go.
Maybe they`ll search us-
well, but they cant`t
they can`t reach us with their dirty hands.
Time is so slow..
and so fast.
We`re running and standing still on the grass.

chorus.



Addie.

Rainy days, never say 'goodbye'...


Ето, че той отново си замина и отнесе слънцето със себе си. Беше същият мрачен и дъждовен ден, както преди шест месеца. Всичко преживяно минаваше като на филмова лента през съзнанието ми. Все още виждах усмивката му и усещах онази топлина, която излъчваше цялото му същество. В същото време знаех, че някъде там все още стои сянката на неизказаните думи. Исках да се обърна, да бягам обратно към него, но сякаш се борех сама със силите си. И днес, половин година по-късно, след всички събития, случили се между нас, аз отново стоя там, където сълзите ми се сливат с дъжда. Отново усещах онази празнина, която той можеше да запълни, но не и този път. Сега беше твърде късно за мен.

Винаги съм гледала символично на дъжда. Отмиващ болката, давайки път на новото начало - тогава, когато слънцето изгрява и разпръсква надежда за живот, стига да допуснем топлината му до себе си. Именно днес отчаяно имах нужда от това слънце. Дали то ще изгрее утре, след седмица или... може би е нужно първо той да го върне..?

К.

сряда, 21 юли 2010 г.

Слънцето помни кога бях дете

"To us, everything was dangerous, but what of that? Had we not been made to live forever?" (St. King)



















Просто трябваше да го кажа.
Има едно голямо черно нещо, един мрак и хора като Кинг го дупчат с химикалка , светлината нахлува, всичко става по-хубаво.
Разбирате ли?

Не искам да си представям деня, когато ще чуя " Почина Стивън Кинг, уважаван писател.."
нека пише вечно.

Каша от объркани залези

ми....ето ме.
Отново объркана и отново не- сама в собствената си глава.
Отново сред тъмното в светлата стая.
Отново живея и отново не зная.
Какво не зная? Идея си нямам.


Искам да седя сред кръг от хлапенца, да им пея песните, които обичам, да им разказвам извратени приказки (не в сексуално отношение) ии, евентуално да ги направя свои последователи и поклонници.
хаха.
Не, сериозна съм. Само че нека не са българчета. Повечето българчета не са деца, а някакви киборги. Искам да са африканчета или нещо от тоя род, защото те СЪС СИГУРНОСТ не знаят какво е WoW и Lineage и са супер непокварени.







Искам.








Искам непокварени души.
Искам на сафари, да снимам лъвове,
искам да снимам ВСИЧКИ чудеса на света.
Да имам много снимки и да си ги подредя по албуми:
хора, животни, природни картини, кенефи. Примерно.

Най-лошото е, че остана ли веднъж сама, вече нямам желание да не съм сама. Което е много зле, вярвайте, зле е.

Пълно е с поуки във приказките, обаче на малките деца не им дреме за поуките, те виждат само роклите, баловете и златните обувки, така че четете Кинг and get the real thing, свикнете с мисълта, че Ка е колело.






Ка е грозна, Ка е стара, Ка е вечна, мразя я толкова, колкото я обичам.
Впрочем, как стана така, че започнах да пиша за това, което не зная и стигнах до Ка?
мразя мислите си.
Ако можех да ги чета, вероятно щях да се гръмна.
Дори не искам да си ПРЕДСТАВЯМ какво се случва в главата ми.

А сега,
нека посрещнем нощта.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

На дъното има счупени бутилки

А мисля, че достигнах дъното. Чувствам се жалка.
Защо- защото направих нещо лейм, достойно за едно средностатистическо момиченце, пълно с розови мечти и "любовни" тревоги.
Дори не мога да го кажа публично.

Както и да е,
след това изпитах желание да тичам.
Валеше, нали, въздухът миришеше на дъжд, а на мене гърлото ми се стягаше и просто имах НУЖДАТА да тичам.
Излязох. Хората бяха малко и това ме мотивира.
Тичах.

"..това, което, остава да направя пак е да бягам. За кой ли път аз признавам пред теб, че не мога да бъда сам.."

Задъхвах се. Дишах. Никога преди не съм се чувствала толкова жалко
сякаш...
съм в началото.
Сякаш ничие настроение не се е оправяло.
Сякаш съм се върнала няколко месеца назад.

Аплодисменти за машината на времето. Включи се във СТРАХОТЕН момент.



















И така...не се разбирам.
Искам да отида в горяща сграда и да спася някого.



Това определено ще ме разсее.
Защо няма горящи сгради?



[23.6.2010 г. 22:41:23] джинджър: тези хора ме убиват

[23.6.2010 г. 22:41:33] Char: кои хора? хората?
[23.6.2010 г. 22:42:44] джинджър: тези, които коментират
[23.6.2010 г. 22:43:04] Char: хората, значи
[23.6.2010 г. 22:43:08] Char: да

[23.6.2010 г. 22:43:11] Char: не харесвам хората

събота, 19 юни 2010 г.

Виртуални храчки и никакви лоши помисли

Трябва да го изплюя.
ИСТИНСКАТА фотография не е преработване на посредствена снимка с Фотошоп, Фотоскейп и прочее, с цел да стане интригуваща.
Истинската фотография не подлежи на пластични операции.
Истинската фотография е улавяне на твой поглед върху нещата и веднъж след като си го уловил- това е, бисерът е в кутийката. Няма нужда от нищо повече.
Истинската фотография е съвършенство, до което се стига постепенно, майсторството да събереш идея, момент, светлина, образ, спомен, мечта в един момент
и този момент има звук
ЩРАК.




Долу силикона, подплънките и фотошоп.


Долу маските
защото карнавалът е извън изкуството.










Още една плюнка, само.
ИСТИНСКАТА поезия не е съвкупност от думи, които почти не се използват в нормалната човешка реч, събрани на едно място, подредени хаотично и изпъстрени с прилагателни.
Истинската поезия не е "руж, гайка и червило". Не е " пленителните ти очи изпълниха с възхита страдащата ми душа".
Не е играчка, с която се убива време.
Докато пишеш, не мислиш "О, сега ще използвам ето този символ , за да разкрия ето това чувство, а сега ще използвам анафора, о , тук ТРЯБВА да има анти-теза".
Поетите не са хирурзи. Те стрелят и после мислят.

Хора..
живейте.
Но не прецаквайте изкуството.

петък, 18 юни 2010 г.

Another mess

Ей така пиша- за да гледам черните буквички, картинките, драсканиците и да си казвам "Ето ме, това съм аз".
тези оплаквания, и радости, и вълнения и думички, които само аз разбирам
и яд и усмивка
и тъй като си имам от всичко, не би трябвало да съм нещастна.

Верен отговор.






Hey, Jude, don`t make it bad...


take a sad song
and make it better...








Ето ме, това съм аз.
Изобщо не ме бива в описанията. Иначе не съм трудна. Какво ми има тогава? Нали колкото си по-лесен, толкова е по-лесно?

Screws fall down all the time, the world is an imperfect place.

Who wants to live forever?

I DON` T.

Не е ли очевадна веригата- празнотата те подлудява, самотата е празна, вечността е самотна. Искам своята краткост и завършеност.

но пък така става при музиката- обичаш я, дори да не си съгласен с нея.

четвъртък, 17 юни 2010 г.

Една муха се блъсна във стъклото

Нямам какво много да кажа. Не е от тия вечери, когато се изливам, нито от тия сутрини.
не е от тия моменти.
мога да мълча...едно дълго, виртуално мълчание.















Защото има хора край мен и съм сама. Не преувеличавам и не съм депресирана. Просто сама. Местенето, новите класове, училища, улици.
през това време всички си намираха сродните души. Аз пътувах.

Обичам гарите, но не и влаковете.

разбирате ли? не и влаковете. Лека нощ.

сряда, 16 юни 2010 г.

FOLLOW THE SUN

I, I, I, will battle for the sun, sun, sun.
And I, I, I wont stop until I'm done, done, done.


















Ето, признавам : мечтателка съм. И не смятам да отказвам мечтите. Ужасно вредни са, тези мечти..
Много искам едно нещо :
цел.
не просто цел, егоистична, човешка, малка.
и скам ГОЛЯМА цел.
Да се боря за каузи. Да побеждавам. Да горя.
















Искам да помогна на тюлените, убивани заради "спорта",
да спра екологичните катастрофи, да протестирам срещу глупостта, корупцията, политиката, лошото образование, мръсотията.
ВСИЧКАТА мръсотия.
по улиците, вътре, вън, в хората, извън хората.













искам да се боря.
Не знаете колко, колко искам да се боря. Никога не съм имала такава възможност. Не я виждам дори в далечината, на хоризонта.

искам да се боря.
Искам да направя така, че всички хора да се излекуват от глупостта, ограничеността, лековерието, да махнат наочниците си и да си извадят бастуните от задниците.















Искам хората да могат да се обичат.
А не да се гледат по улиците, сякаш искат да си извадят червата и да ги размахат на пръчка като бойно знаме.


Не искам повече да не правя нищо.
Това го има при мечтателите- ужасно чувство на незадоволеност
и затова..
би било хубаво просто да се откажа от всичко и да стана нормален, задоволен, сит, семеен човек, който готви и почиства масата пред себе си.

But it seems I don`t fit in.

And what it all comes down to
Is that I haven't got it all figured out just yet
'cause I've got one hand in my pocket
аnd the other one is giving the peace sign
I'm free but I'm focused
I'm green but I'm wise
I'm hard but I'm friendly baby
I'm sad but I'm laughing
I'm brave but I'm chickenshit
I'm sick but I'm pretty baby
.

вторник, 15 юни 2010 г.

Everything is green and submarine

След дългия, ади-завръщащ се пост, ми се пише пак. нещо мъничко.
ей така, за това, че ядох пица и че пак започнах Нещо-като-книга.
имам ги такива с дузини...

Пълна съм с начала и нито един край.
не звучи лошо, обаче е.

Отново Флойд-мания. Особено Echoes..
ето какво правя: когато ми се пише поезия (та дори и проза) си пускам Ехо и си я превъртам, пак и пак. И пак.




















Не мога да го опиша сега, обаче чувството на прекършване. знаете ли го?

Живот, защото няма какво друго да е

















учудващо празна бях. и сега съм...
не, говоря за писането тук-,
в началото беше великият, млад ентусиазъм, нуждата да излея всичко тук, да го изхвърля, да го запечатам и херметизирам
и после
.... нищо
Дори сега нямам голямо желание. но трябва да опитам. какво друго мога да направя?
тук е мястото, където мога да не стана досадна.
можете да четете, да не четете, да се изпикаете върху него или както и да е.

обмислях вчера нова теория- че го обичам, защото е далече, а когато човек е далече , забравяш за недостатъците му и помниш само хубавото.
че го обичам, защото го няма
сякаш искам да обичам само нещо, което не може да бъде мое.


Не мисля, че ме е страх.


но дали не ме е?









не вярвам, че човек може да лъже себе си.
Никога не съм го вярвала.
Никога не съм се лъгала.
Винаги съм знаела и най-дребната, най-смущаващата подробност за мене.
мога да лъжа другите, обаче.

не, понякога не мога да НЕ лъжа.
sadly..
свикнах прекалено много. майка ми е права, но няма да и го кажа.

светът е хубав. Наскоро си мислех за това.
















Светът е хубав, there`s a lot to see, taste and hear, животът е това, което прецаква нещата.
Животът.
Обичам света.
Със ужасно красивата природа, естествените ледени скулптури в Антарктида, северните сияния, гигантските водопади (900 метра), солниците, каменните статуи, "Шоколадовите гори", сталактитите и сталагмитите в дълбоките пещери, пустините, джунглите, звездите през ясните нощи, Стоунхендж, пирадимите...знаете. Света. Всичко.

Ако бях стръкче трeва, всичко щеше да ми е наред.

неделя, 4 април 2010 г.

Подаръкът ми тиктака

бомба ли е или часовник? пееща кутийка или какво, какво? какво става като цяло?
защо трябва писането да ми помага да си оправям собствените чувства или каквото там е натъпкано в мен? изобщо, по-леко ли ми става?

дали пък разочароввайки хората не си налагам мазохистично самонаказание? иронично е но може би ми помага. да, помага ми да се чувствам още по-голяма кучка.









защото да, той е безсмислен, не моят, като цяло.
животът е безсмислен. но може да си го прекараш невероятно хубаво.

сряда, 31 март 2010 г.

Крадец

Исках да изпиша вселена от думи преди малко.

но минаха няколко секунди.

времето ме ограби.

това е.

модерно изкуство.

Колко още.


Колко още?


And when I woke
I found she had fled
To the house down the river
And I cried all night

Because I had thought she was mine
.



няма опитомявания. всичко е толкова тъжно, защото е несигурно.

и е красиво, когато повярваш, че не е.
нямам нищо против да вярвам в приказки.
нищо.

неделя, 28 март 2010 г.

Пясъчен часовник

Изтичах- като пясък от часовник,
във пясъчна могила се превръщах.
Със спомени изпълнена до корен
с мечти се хранех и мечти преглъщах.

Изпях си песните. Ороних си листата.
Изгребах сънищата- нищо не остана
освен да се отпусна на земята
пияна от апатии, смълчана








като пиано, готово да изтръгне
последен тон от дробовете си
преди да се строши. Викът ми
бе флаг, изгубил цветовете си,

бе влак, откъсващ се от гарата
и хрипот под вода при давене.
Изтичах. И след повей във душата
не бе останало нищо за спасяване,

нито трошица, която да подскаже,
че пианото е свършило концерта си.
Заминах. Ала кой ще каже
какво оттук нататък ще намеря?


събота, 27 март 2010 г.

Лятото принадлежи на лудите


Малките, глупави неща са ЖИВОТЪТ.
колко често сме студени, умни и задълбочени в собствената си екзистенция и започваме да мислим над смисъла на живота?
не откриваме такъв. И това ни отчайва.

изведнъж идва ден, пълен със слънце, зелена трева и усмивки и дъската се преобръща.
всичко има смисъл.
ти имаш смисъл. докато си щастлив.
САМО докато си щастлив.

и заместо да съм студена, мъдра и вторачена с лупа над проблемите си, избирам да съм пролетна и глупаво усмихната.


само че не мога да отстоявам изборите си пред себе си.

На безпътя



Like lonely ghosts

at a roadside cross
we stay, because
we don`t know where else to go.


времето е ластик- разтяга се,
примка, капан.
мислиш си, че е едно, а то е друго.
хем не стига, хем прелива.

светът ту е малък, ту е огромен.

и всичко те притиска, и накрая сядаш на кръстопътя със със подвити крака и си оставаш там.

you don`t know ehere else to go.

Бисквитка, карамел, шоколад

Винаги ми е бил интересен начинът , по който хората си пасват. Като дупе и гащи, като карамел и кроасан, като целувка и сметана.


обичаш някого
и започваш да търсиш причини, да си правиш списъци, да изтъкваш колко е по-различен ТОЗИ човек от другите.
а всъщност?




просто го обичаш
и когато си го обикнала, не си си правила списъци колко е прекрасен. сигурно е имало нещо в очите и ъгълчето на устата, което го е подсказвало, НО
само за тебе.

и няма логика, затова е хубаво.


гледаш другите, преценяваш ги и някои си имат всичко- хубави очи, ръце, усмивка, хумор.
но ти си кроасанът, а те не са твоя карамел. Просто така.

петък, 26 март 2010 г.

Целият сладолед на света



Напоследък настроенията ми са точно като на бременна- я ме избива на нерви, я се разчувствам, я сълзи напират, я безпричинен инат.
и си ям като бременна.

какво е станало по всяка вероятност:
Джийзъс ме е посетил под образа на дългоопашат синигер и ме е забременил
и съм сигурна, че
НЕ ми хареса.

представете си я Ева- едно невинно детенце, седи си в райската градина и изведнъж змията я заговаря. "Поддала се е на изкушението".
хубаво, никъде не видях Господ да и забранява да слуша змията, но и друго ми е интересно : защо змията просто не е била банната от Рая?

защото Джийзъс е искал да изгони брачната двойка, да ги прецака, да им струпа едни родилни мъки и проклет живот на главата и после да си свирка от небето и да чака да му се покланят.

без повече религия.

дайте ми неприлично МНОГО сладолед и един празен, празен свят. ще изям сладоледа, ще пребродя света и ще се хвърля от Гранд Каньон.

Като смачкана рокля

"And then, I shall be your Eve."


"Together, my queen, we`ll live forever."
харесвах се повече като дете. тези глупави чувства, които толкова променят. защо трябва да те променят? и никога не е напълно хубаво и безоблачно. няма такива неща. и, да, поне година вече. : )

Годишнина от моята глупост,
тъй като нашите скоро заминават,
ще мога да се напия и да го отпразнувам точно както винаги съм искала.

естествено, щеше да е по впечатляващо, ако можех да отида в някой мръсен бар, да си поръчам промишлено количество алкохол, да го гаврътна на екс и да си тръгна с най-симпатичния младеж на бара, без да му знам името.


хаха, както и да е. в крайна сметка ще ми писне да се самосъжалявам и пак ще се радвам на
това, че обичам.

Няма сънища

Напоследък не обичам да спя, защото имам чувството, че си губя времето.
а когато не спя, го губя много по болезнено, обикаляйки от стая в стая. празни стаи. не че е толкова лошо.
Исках да кажа: нямам сънища от доста време.

само някакви пясъци от разрушени кули, кости
и, майната му, защо се мъча да сложа хубави етикети на боклуците.

искам да живея в държава, където можеш да спреш непознат, да се заговорите и да ви бъде приятно, без онези сковани притеснения, страхове, опасения, че човекът срещу теб е масов убиец, или изнасилвач, или педофил, джебчия и прочие
искам да "предам нататък"
наистина, след като гледах филма половин час седях, обмисляйки няма ли да стане.
е?
е, няма да стане.
и нищо не е такова, каквото беше, когато бях на осем, във приказките с принцесите, във фантазиите, във Невърленд, няма Приказка без край, децата растат, стават възрастни и се мразят, принцът бие жена си, а тя- децата си и Хензел и Гретел отхапват от захарната къщичка и изплюват картон.
а Грозното пате си прави пластична операция, гримира се и си намира тълпа от влюбени почитатели.
Снежанка спи със Седемте джуджета едновременно
и всичо невинно си отива, това е.

май това исках да кажа. всичко невинно си отива.

четвъртък, 25 март 2010 г.

Пустиня

"Безгранично щастлива"
"Безбрежно щастлива"

в дадения случай се водят синоними.
защо"бряг" да е синоним на"граница"?
вече не мога да не мисля за граница като за нещо, опасващо те със стени. нещо като затвор. но...
просто си мисля.







а вечерта е скучна.
мисленето не помага. нито спането, нито писането и всичко е ПРАЗНО. само бутилката е останала. и чувството за махмурлук, без самия него.

страданията на млад депресар" Нямам за какво да страдам. Това ме разстройва".

дали е по-лошо да се чувстваш като рокля, захвърлена на пода, принадлежала на момиче, което се е оставило да правят секс с него с цел някаква изгода и омазана със...каквото и да е...или като черупка на мида, от която току-що са извадили месото на мидата, с намерението да го изядат?


почти ме интересува. просто се зачудих.
наистиня е пустиня. но не е горещо, студено е.

The man in black fled across the desert, and the Gunslinger followed


О, ка, каква мания беше това.
Каква мания Е!
първо беше само тръпката от това да държиш в ръка самата книга, на която Кинг е посветил толкова месеци, години, талант. всичко.

после ПЪРВОТО ИЗРЕЧЕНИЕ.

после навлизането в характера на Роланд. толкова трудно и толкова прекрасно. нямаше момент, когато негова постъпка да не ми е харесала .
исках повече от Рандал Флаг, но все пак той беше достоен враг.

Еди и Сузана. Джейк и Ко.
Средният свят.
само споменавайки имената, едни тръпки те побиват...
и ка, злобната, старата ка, ка като вятъра и като колело, ка като буря, като торнадото, отнесло Дороти до страната на Оз, ка.
и Жътва.
много емоционална съм станала, пак ми е ревливо.



Жътва!
Чарю трий!
Роланд разказвачът, Роланд като камък и Роланд- момчето, което изживява единствената си лудост. по Жътва. Сюзън, оплискана с червена боя.


Bird, and bear, and hare and fish
give my love her fondest wish.


просто трябва да кажа колко е прекрасно, колко е ох, като плаващ пясък, увлича те.

зловещият Блейн, все пак ми харесваше,
забавлявах се на моментите с него.
гатанките и Еди, нетактичните шеги на Еди!



и зловещият, полумъртъв, изроден свят. пчелите, петкраките животни.
Пустошта.






А навсякъде, където беше пусто, ме обземаше ужасното чувство, че някой ме гледа иззад ъгъла и бях на нокти, на нокти.
Мия много ме плашеше. страх ме е от фанатици.
Одета-Дета- Сузана-Мия.



и вампирите, вълците от кала, тахийните и цялата им отврат.
и Лъчът, гласът на Лъча, Костенурката, Ган. по-скоро в тях бих повярвала, отколкото в Иисус, трябвало е Кинг да напише Библията.





и над всичко това ка-тетът.
не мога да я опиша тази дума.
мога просто да я кажа. ка-тет. ан-тет.
жертвани, умиращи, живи, заедно.
разпадането беше най-тъжно.


и
накрая
-ужасно мразех, че е край
но
стигнах до Кан`-Ка Но Рей.



и оттам нататък...какво да кажа. преди да стигна до края се бях наслушала да разочаровани фенове на Кинг, които не харесват края.
те не разбират. такъв трябва да бъде. и Кинг трябва да е там, всичко е правилно.
При първа възможност я почвам пак, защото
човекът в черно бягаше през пустинята

а Стрелецът го следваше.
"Не убивам с револвера си- който прави това, е забравил името на баща си.
Убивам със сърцето си."

Винаги, Стрелецо.
мания е меко казано.