петък, 7 януари 2011 г.

Кафе от Аржентина, от Куба, от Марс

Аз съм грозна- грозна , груба, бодлива, егоистична, батериите ми лесно падат и съм горчива, , като лошо смляно кафе, като много вода и олио на едно място.
Аз съм мила-  деликатна, тактична, изслушваща, поривиста, предана до глупост или лудост или всичко заедно и, каквото и да си мислят всички,
и каквото и да си мисля аз-
не съм празна.
няма да си го позволя.
Дори да се разтварям трудно и все да ходя с бронята на гръб.
Дори другите да са по-красиви, и по-синеоки,  по- със походката на Натали Портман - никога няма да си позволя да съм празна.







Просто имаш задължения,  не можеш да бягаш от всички. Задължението да си нормална и поне що-годе, удебелявайки линиите да се вписваш в околната среда, да не си твърде груба с едни и твърде мила с други, защото, виждате ли, привлекателно звучи да "бъдеш себе си", но имаш нужда от нещата, които налагат рамките.
От хората, които налагат рамките.
Все стъпваш по тънък лед някъде, все се стараеш да свикнеш да си  /insert random word/

О, хора,  край които не стъпвам по лед- благодаря ви. Не знам защо говоря в множествено число, при положение, че май сте само един- или не, двама.
Но благодаря- от дъното на бодливото ми аз.
Наистина съм бодлива, не мога да се спася от това.
Обаче го казах някъде- мога да съм и "само усмивка".

вторник, 28 декември 2010 г.

Мед със сол

Аз- ужасно същество, пълно с претенции, не съм Уенди, но съм се промъкнала в Невърленд и не ми се излиза оттам и знам, знам, знам, знам, че не съм единствена
и че е толкова нормално тийнейджърите да мечтаят глупавите си мечти за един различен свят и бъдеще без плащане на сметки и ходене на пазар за чушки
но аз съм ТОЛКОВА пристрастена.
Не ме мразете, дори аз да ви мразя. Просто съм болна.

Не ме мразете, дори да ви обичам. Просто прекалявам със тези нереални светове. Както прекалявах със пиенето на Стрепсилс някога. Прекалявам със обичта си към мъртъвци, към гейове, към несъществуващи. Прекалявам със невидимите диалози.



[27.12.2010 г. 22:52:14] Char: може да стане като по филмите
[27.12.2010 г. 22:52:18] Char: пускаме лотария
[27.12.2010 г. 22:52:19] Char: и печелим
[27.12.2010 г. 22:52:21] Char: щото ни е писано

[27.12.2010 г. 22:52:23] Дъф(ка): уау, да
[27.12.2010 г. 22:52:24] Дъф(ка): : ;д
[27.12.2010 г. 22:52:24] Char: да станем велики
[27.12.2010 г. 22:52:26] Char: :Д
[27.12.2010 г. 22:52:31] Дъф(ка):: щях да кажа да завладеем света
[27.12.2010 г. 22:52:33] Дъф(ка):: то същото

Но чакам съдбата си от....
не ми се брои на пръсти.

Пълно с претенции същество ли казах? И средностатистическо мрънкало също. Но вече дори не се старая да се измъкна.

петък, 24 декември 2010 г.

Паднелките имат остри ръбове

Да отговарям на предизвикателства- обичам, charming shizophrenia.

Та, аз и Коледа.
Аз и моята омраза (с годините така се случи) , моята ненавист към Коледа, аз и Коледа сме сапун и олио и не се обичаме- аз не паля лампички, а чудеса не ми се случват.
Не, не паля лампички и все още нямам елха. Сигурно няма и да имам. И чудо няма да имам- знаете ли кое би било чудо?
Да бъда щастлива на Нова  Година. Но о, знам, че няма да стане, защото имаме сделка- аз и Коледа. Тя не закача мене, аз не закачам нея и се подминаваме една друга, вдървени и апатични.



Какво искам за Коледа ли, charming?
Искам веднъж завинаги да полудея. Напълно- не така, неофициално. Искам да се загубя  в собственото си съзнание, да ме пъхнат в лудница и да си остана там, просто да си остана- в стая с меки стени, далеч от всичко, бягайки от всичко
Да, подарък?
Искам път за бягство.
Моля.
искам просто да зарежа всеки един аспект от живота си- тези, които мразя, тези, които обичам, да ги зарежа и да тичам, докато не стигна до последния ръб.
И тогава ще седна там, с крака, провесени надолу,  там ще остана...
..трябва само да има звезди.

Разбирате ли?
Но аз имам сделка с Коледа и нямам право на желания, имам право само на малката си, жалка, лична, противоречаща омраза към пластмасовия снежен човек на центъра, радиото със коледни кавъри- пети и слушани до дупка- и хората, които празнуват.
Весели празници.
: )

сряда, 22 декември 2010 г.

Можеш ли можешли да ме откриеш?

Там е диванът, там е леглото, там е другото легло- злоупотребяам със всичко.
                       и се качвам по столове, когато не ме гледат
                       и седя по парапети.


А ти можеш ли, можеш ли, можеш ли да танцуваш като мен?
Толкова глупаво и неразбираемо.
Не, не ме разбирайт погрешно- не помня да съм искала да бъда балерина.
 Но помня как исках да бъда космонавт
и алпинист (альпинистка моя, скалолазка моя )
и движенията ми са движения на алпинист, а не на балерина
и усмивката ми е усмивка на дете, а не на Мис Свят,
и маниерите ми са маниери на клошар, а не на фотомодел.



И, за Бога, когато аз обичам, целият свят трябва да обича- не си въобразявайте, че е егоистично, просто рядко го правя напоследък.
И когато разбера, че
ALL YOU NEED IS LOVE
не разбирам само как целият свят не го разбира.
(а после разбирам)

Но нека мислим за лимони, за слънце.
Лимоните са жълти, слънцето също, както и глухарчетата. Обичам ги всички.

задача за любознателните: открийте ме на картинката

Жокер: аз съм тази, която танцува с обръча, аз съм обръчът, който танцува около нея, аз съм балончетата и роклята, която се върти.
Дано съм помогнала.


вторник, 21 декември 2010 г.

Да събера слънцето в шепа- твърде безсилна съм

Да си щастлив изисква толкова усилия, толкова кардио, толкова мрежи, паяжини
защото да си щастлив зависи от хората
и от тяхното щастие
а тяхното щастие....от тебе, да, от тебе.
Питайте ме.

уморително беше, но имам опит във правенето на хората щастливи- имам опит във самозабравянето. Цъкате копчето- Ади изчезва и остава само едно ухо и уста, чийто звук намаляте.
имам опит във самозабравянето.
Хората постоянно изискват...
да ги питаш определени неща, да чуят определени неща, да видят определени неща, да им бъде казано черно на бяло и когато го кажеш цветно на шарено....стои грозно.
Хората изискват и ако дадеш колкото трябва, получаваш щастие.
Питайте ме, аз знам...
нали правех много паяжини.
бях мед и мляко, само усмивка, само ухо. Явно все още ми се носи славата на "само усмивка".
Но нека го кажа- просто за протокола- това премина.



Въпросът е, че го знам. Изкуство е да си очарователен и не, не съм го постигнала, но поискам ли, мога да бъда много удовлетворяваща.
Някога исках, някога ми се струваше смислено.


После сякаш някой просто изтри боите...
и платното беше там, винаги е там- голо и бяло.
не, уморително е да си щастлив, ако не пада от небето, а при мен рядко пада.

уморително е да чакаш да си щастлив.

Hey! Mr. Tambourine Man, play a song for me
I’m not sleepy and there is no place I’m going to.



Иначе понякога отново ми се струва примамливо-да посвещавам стихове на някого, да правя гривнички от буквите на името му, да пиша текста на "нашите" песни със сметана върху палачинките си, да рисувам грозни негови импресионистични портрети, да изслушвам, да не говоря, когато виждам, че не иска, да забавлявам, да не казвам нито кога съм уморена, нито кога съм жадна, гладна, тъжна и да цитирам думите му в специална, отделена за целта тетрадка.

 


Само усмивке...добре се подредихме.
Да, понякога ми се струва примамливо
и мразя точно в тези моменти да съм уморена.

Hey! Mr. Tambourine Man, play a song for me
In the jingle jangle morning I’ll come followin’ you.



 

понеделник, 20 декември 2010 г.

Часът е 6:60.

Не, не е шегичка, това си е легален и офциален (е, легален в моя свят) час.
Часът на специален вид хора...
според ежедневните си дейности хората се делят на няколко групи.
Едните са сутрешни, стават рано сутрин и до обяд са свършили каквото имат да вършат.
На другите- вечерните- сутринта им е свободна, но целият следобед и вечер са заети.
(пъва и втора смяна, кретен такъв, си мисли някой в този момент)
На третите- целодневните- да, целият ден им е зает. Горкичките.


в свободното си време тези хора се появяват в публичното пространство, естествено, като всеки съвременен Хомо сапиенс,
но има едни специални, едни никакви хора, които по една или друга причина нямат работа
и докато всички други са заети с това, за което са орторизирани, ги подминават.
И, бивайки подминавани, хората мрачно киснат в публичното пространство
и пищат глупави неща
и измислят глупави часове.
Нали си нямат друго- това им е позволено.

6:60 е неприятно,
мъгливо,
дъждовно,
виелично,
градоносно време
в една жълта стая.





неделя, 19 декември 2010 г.

Уви, а имах небе

Умря ми желанието да пиша на хартия. И да си водя дневник на хартия.
А във Фейсбук не искам да пиша- твърде е разголено там, хора, тълпи.
Мразя тълпи...не съм споменавала. Блъсканици, масовки, претъпкани улици, ХОРА ХОРА ХОРА
хора.
Само на концерти ме обхваща едно топло, колективно чувство- сякаш обичам хората край мен и те ме обичат.
И тогава сякаш това, което няма смисъл, внезапно ИМА.



Но концертът свършва, аз си тръгвам и оставам сама и е нощ.
не бъдете сами нощем
и не бъдете сами на Нова Година.
Не бъдете сами.

Изобщо не е лошо да плачеш. Лошото е, когато не можеш.
И не е лош гневът, а апатията.
Ако нямаш сърце да ти е тъжно
е най-лошото.
Уви, на теория...

Имах всичко по едно време, и го знаех. Едно златно време...когато умеех да се смея на ТАКИВА глупости, и не само на глупости, на всичко. Щастлива- почти 24/7.
Оттогава се питам какво стана.
Не бях аз. Или бях?
Може би ми трябва рентген- да видя какво се е прецакало, какво е умряло вътре в мен, и аз не зная
Но Коледа не ми трябва.

О, не.
Нова Година- о, не.
Тържеството на самотата. Празниците на смъртта. С година по-близо до нея, с година по-променени, с година по-далеч от хубавите спомени
и фойерверките само те подсещат
"А ето как беше преди.."

Не, не ми трябва нищо, освен празно кътче на края на света.