На дъното има счупени бутилки

А мисля, че достигнах дъното. Чувствам се жалка.
Защо- защото направих нещо лейм, достойно за едно средностатистическо момиченце, пълно с розови мечти и "любовни" тревоги.
Дори не мога да го кажа публично.
:Д
Както и да е,
след това изпитах желание да тичам.
Валеше, нали, въздухът миришеше на дъжд, а на мене гърлото ми се стягаше и просто имах НУЖДАТА да тичам.
Излязох. Хората бяха малко и това ме мотивира.
Тичах.

"..това, което, остава да направя пак е да бягам. За кой ли път аз признавам пред теб, че не мога да бъда сам.."

Задъхвах се. Дишах. Никога преди не съм се чувствала толкова жалко
сякаш...
съм в началото.
Сякаш ничие настроение не се е оправяло.
Сякаш съм се върнала няколко месеца назад.

Аплодисменти за машината на времето. Включи се във СТРАХОТЕН момент.



















И така...не се разбирам.
Искам да отида в горяща сграда и да спася някого.



Това определено ще ме разсее.
Защо няма горящи сгради?



[23.6.2010 г. 22:41:23] джинджър: тези хора ме убиват
[23.6.2010 г. 22:41:33] Char: кои хора? хората?
[23.6.2010 г. 22:42:44] джинджър: тези, които коментират
[23.6.2010 г. 22:43:04] Char: хората, значи
[23.6.2010 г. 22:43:08] Char: да
[23.6.2010 г. 22:43:11] Char: не харесвам хората

Виртуални храчки и никакви лоши помисли

Трябва да го изплюя.
ИСТИНСКАТА фотография не е преработване на посредствена снимка с Фотошоп, Фотоскейп и прочее, с цел да стане интригуваща.
Истинската фотография не подлежи на пластични операции.
Истинската фотография е улавяне на твой поглед върху нещата и веднъж след като си го уловил- това е, бисерът е в кутийката. Няма нужда от нищо повече.
Истинската фотография е съвършенство, до което се стига постепенно, майсторството да събереш идея, момент, светлина, образ, спомен, мечта в един момент
и този момент има звук
ЩРАК.




Долу силикона, подплънките и фотошоп.


Долу маските
защото карнавалът е извън изкуството.










Още една плюнка, само.
ИСТИНСКАТА поезия не е съвкупност от думи, които почти не се използват в нормалната човешка реч, събрани на едно място, подредени хаотично и изпъстрени с прилагателни.
Истинската поезия не е "руж, гайка и червило". Не е " пленителните ти очи изпълниха с възхита страдащата ми душа".
Не е играчка, с която се убива време.
Докато пишеш, не мислиш "О, сега ще използвам ето този символ , за да разкрия ето това чувство, а сега ще използвам анафора, о , тук ТРЯБВА да има анти-теза".
Поетите не са хирурзи. Те стрелят и после мислят.

Хора..
живейте.
Но не прецаквайте изкуството.

Another mess

Ей така пиша- за да гледам черните буквички, картинките, драсканиците и да си казвам "Ето ме, това съм аз".
тези оплаквания, и радости, и вълнения и думички, които само аз разбирам
и яд и усмивка
и тъй като си имам от всичко, не би трябвало да съм нещастна.

Верен отговор.






Hey, Jude, don`t make it bad...

take a sad song
and make it better...







Ето ме, това съм аз.
Изобщо не ме бива в описанията. Иначе не съм трудна. Какво ми има тогава? Нали колкото си по-лесен, толкова е по-лесно?

Screws fall down all the time, the world is an imperfect place.

Who wants to live forever?

I DON` T.

Не е ли очевадна веригата- празнотата те подлудява, самотата е празна, вечността е самотна. Искам своята краткост и завършеност.

но пък така става при музиката- обичаш я, дори да не си съгласен с нея.

Една муха се блъсна във стъклото

Нямам какво много да кажа. Не е от тия вечери, когато се изливам, нито от тия сутрини.
не е от тия моменти.
мога да мълча...едно дълго, виртуално мълчание.















Защото има хора край мен и съм сама. Не преувеличавам и не съм депресирана. Просто сама. Местенето, новите класове, училища, улици.
през това време всички си намираха сродните души. Аз пътувах.

Обичам гарите, но не и влаковете.

разбирате ли? не и влаковете. Лека нощ.

FOLLOW THE SUN

I, I, I, will battle for the sun, sun, sun.
And I, I, I wont stop until I'm done, done, done.


















Ето, признавам : мечтателка съм. И не смятам да отказвам мечтите. Ужасно вредни са, тези мечти..
Много искам едно нещо :
цел.
не просто цел, егоистична, човешка, малка.
и скам ГОЛЯМА цел.
Да се боря за каузи. Да побеждавам. Да горя.
















Искам да помогна на тюлените, убивани заради "спорта",
да спра екологичните катастрофи, да протестирам срещу глупостта, корупцията, политиката, лошото образование, мръсотията.
ВСИЧКАТА мръсотия.
по улиците, вътре, вън, в хората, извън хората.













искам да се боря.
Не знаете колко, колко искам да се боря. Никога не съм имала такава възможност. Не я виждам дори в далечината, на хоризонта.

искам да се боря.
Искам да направя така, че всички хора да се излекуват от глупостта, ограничеността, лековерието, да махнат наочниците си и да си извадят бастуните от задниците.















Искам хората да могат да се обичат.
А не да се гледат по улиците, сякаш искат да си извадят червата и да ги размахат на пръчка като бойно знаме.


Не искам повече да не правя нищо.
Това го има при мечтателите- ужасно чувство на незадоволеност
и затова..
би било хубаво просто да се откажа от всичко и да стана нормален, задоволен, сит, семеен човек, който готви и почиства масата пред себе си.

But it seems I don`t fit in.

And what it all comes down to
Is that I haven't got it all figured out just yet
'cause I've got one hand in my pocket
аnd the other one is giving the peace sign
I'm free but I'm focused
I'm green but I'm wise
I'm hard but I'm friendly baby
I'm sad but I'm laughing
I'm brave but I'm chickenshit
I'm sick but I'm pretty baby
.

Everything is green and submarine

След дългия, ади-завръщащ се пост, ми се пише пак. нещо мъничко.
ей така, за това, че ядох пица и че пак започнах Нещо-като-книга.
имам ги такива с дузини...

Пълна съм с начала и нито един край.
не звучи лошо, обаче е.

Отново Флойд-мания. Особено Echoes..
ето какво правя: когато ми се пише поезия (та дори и проза) си пускам Ехо и си я превъртам, пак и пак. И пак.




















Не мога да го опиша сега, обаче чувството на прекършване. знаете ли го?

Живот, защото няма какво друго да е

учудващо празна бях. и сега съм...
не, говоря за писането тук-,
в началото беше великият, млад ентусиазъм, нуждата да излея всичко тук, да го изхвърля, да го запечатам и херметизирам
и после
.... нищо
Дори сега нямам голямо желание. но трябва да опитам. какво друго мога да направя?
тук е мястото, където мога да не стана досадна.
можете да четете, да не четете, да се изпикаете върху него или както и да е.

обмислях вчера нова теория- че го обичам, защото е далече, а когато човек е далече , забравяш за недостатъците му и помниш само хубавото.
че го обичам, защото го няма
сякаш искам да обичам само нещо, което не може да бъде мое.


Не мисля, че ме е страх.


но дали не ме е?









не вярвам, че човек може да лъже себе си.
Никога не съм го вярвала.
Никога не съм се лъгала.
Винаги съм знаела и най-дребната, най-смущаващата подробност за мене.
мога да лъжа другите, обаче.

не, понякога не мога да НЕ лъжа.
sadly..
свикнах прекалено много. майка ми е права, но няма да и го кажа.

светът е хубав. Наскоро си мислех за това.
















Светът е хубав, there`s a lot to see, taste and hear, животът е това, което прецаква нещата.
Животът.
Обичам света.
Със ужасно красивата природа, естествените ледени скулптури в Антарктида, северните сияния, гигантските водопади (900 метра), солниците, каменните статуи, "Шоколадовите гори", сталактитите и сталагмитите в дълбоките пещери, пустините, джунглите, звездите през ясните нощи, Стоунхендж, пирадимите...знаете. Света. Всичко.

Ако бях стръкче трeва, всичко щеше да ми е наред.