Живот, защото няма какво друго да е

учудващо празна бях. и сега съм...
не, говоря за писането тук-,
в началото беше великият, млад ентусиазъм, нуждата да излея всичко тук, да го изхвърля, да го запечатам и херметизирам
и после
.... нищо
Дори сега нямам голямо желание. но трябва да опитам. какво друго мога да направя?
тук е мястото, където мога да не стана досадна.
можете да четете, да не четете, да се изпикаете върху него или както и да е.

обмислях вчера нова теория- че го обичам, защото е далече, а когато човек е далече , забравяш за недостатъците му и помниш само хубавото.
че го обичам, защото го няма
сякаш искам да обичам само нещо, което не може да бъде мое.


Не мисля, че ме е страх.


но дали не ме е?









не вярвам, че човек може да лъже себе си.
Никога не съм го вярвала.
Никога не съм се лъгала.
Винаги съм знаела и най-дребната, най-смущаващата подробност за мене.
мога да лъжа другите, обаче.

не, понякога не мога да НЕ лъжа.
sadly..
свикнах прекалено много. майка ми е права, но няма да и го кажа.

светът е хубав. Наскоро си мислех за това.
















Светът е хубав, there`s a lot to see, taste and hear, животът е това, което прецаква нещата.
Животът.
Обичам света.
Със ужасно красивата природа, естествените ледени скулптури в Антарктида, северните сияния, гигантските водопади (900 метра), солниците, каменните статуи, "Шоколадовите гори", сталактитите и сталагмитите в дълбоките пещери, пустините, джунглите, звездите през ясните нощи, Стоунхендж, пирадимите...знаете. Света. Всичко.

Ако бях стръкче трeва, всичко щеше да ми е наред.