Нямах избор дали да обичам небето или не, заради баща ми,
рисунките с Космос, Стар Уорс, книгите, далекогледът, всичко.
просто така стана, че заобичах дори думичката Космос.
май знаех съзвездията някога?
не би трябвало да забравям толкова лесно.
нямах избор. и добре, че не беше така с религията.
тук избор имах- имах си кръстче, иконка и детска Библия и нашите като че ли ме оставиха да си реша да се покланям ли пред Бог или да му пикая на божествената воля..
..и това бе добро. : )
във втори клас размених кръстчето за очила с формата на сърца
още си ги спомням, толкова хубави бяха -.-
е, нашите ме накараха да разваля сделката, но важен е жестът.
Ру каза, че самият факт, че искам да докажа че нещо, в което не вярвам, не съществува, значи, че вярвам в него.
хахаха?
аз съществувам. мога ли да вярвам в себе си? а в кактуса на прозореца?
виждам много повече християни отколкото християнки край себе си ; религия, която дава на мъжете оправдание да наричат жените ребра..естествено.
Господ е бил знаете ли какво?
правил е суша, небе , вода, животни- вършил е тежка работа. занаятчия. и като всеки занаятчия, който върши нещо за пръв път, той е създал мъжа за проба, а жената...е била по- съвършеното произведение.
няма ли логика? : )
а, що се отнася до небето. изведнъж ми хрумна.
Къде се е предполагало да си седи Бог, докато създава света? като малка си го представях точно там, на небето.
и изведнъж осъзнавам, че небето е направено впоследствие.
в Космоса ли е седял? там ли се връщаме?
във Великото Нищо?
а кой го е създал това Велико Нищо?
На Господ Шефа?
и, изобщо, има ли тази матрьошка начало или е безкрайна?
ще зарежа това.
искам да мога да гледам звездите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар